Молитва от безброй нечисти истини

извива бистрен път от сенки жилави.

Олтар, по-стар от времето,

рубинения кехлибар от сълзи сбираше.

В храма вечен на греховното

мадона на епохата проплаква с глас.

Те, ведите, невести на всемирната,

се кланят на богинята ЛЮБОВ.

И аз - една от тях -

помолих се, но не на Тебе, Отче мил.

Че мойта плът греховна святостта не сеща.

А на онази, по-греховната от мене,

дето делника с лъчи оглежда.

С трънливия венец на дълг и межделения

окичи ме животът в гнет и впил

в неравноделен такт от мъки с малко бдения

с коварно изкупление греха по-мил.

В орисаното битие

единствен стожер на плещите крехки.

Света понесла, но сърцето рее.

Удобен мъченик и незаслужил

пустинни бури да изживее.

Затуй, любов и ти, "греховна" свобода,

с призив търси ви сърцето.

В здрача ми, в лъчиста светост,

излизам гола пред света.

Нарисувай с пръсти си изящни, музо,

платното на изплакана душа!

Свободна през небета и океани,

омиротворен духа от волността на птица.

В път несретен прошката намирам.

Самотница със свещ в ръка,

в уюта дивна буря приюти ме,

в търсене на Божите слова.

С палитрата на нова Ева

изваях път от тръни и цветя.

Притихнах в бурята с молитва

от себе си към вечността.