Всяка усмивка е белегът на отминала тъга.
Всяка въздишка е рана от незавършени слова.
Всяка раздяла говори за чужди ласки във съня.
Всяка обич е болката на нечия душа.
*******
Аз си тръгнах някога ранена,
простила грешки и неволи.
Аз забравих. А някой, някъде простена,
в молитва, когато човек за първи път се моли.
Аз не се обърнах, за да чуя глас.
А вътре в мене хлопна се врата.
Исках да забравя до сетния си час,
че чужда съм в нечий свят на самота.
И аз забравих лятото горещо,
и есенните багри по листата,
зимата дойде в късна вечер,
безсрамно бяла бе земята.
И мина време. Малко, много?
Аз забравих календара на стената.
Колко зими преброих, за Бога?!
Колко пъти търсих спомен за словата...
... изречени от нечии устни,
чийто дъх напомняше за пролет,
сетне в летата на същите прегръдки
отвяваше ме вятър от есенни неволи...
Но болката не можех тъй смело да забравя,
раната, която още тлее в мен...
Мойта зима продължи сред юлската омара,
с есенно предчувствие за следващия ден.
© Ди Todos los derechos reservados