И само кръстът сега е приятел
На гробището все пристигат хора
и всеки плаче за приятел скъп,
който някога е бил опора,
а сега навява само скръб.
Аз всеки ден съм тук. И тъй спокойна
лежа си в моя дървен, стар ковчег.
И се питам - никой ли не си припомня,
че била съм някога човек?
Нали и аз обичах? И раздадох
душата си на мало и голямо.
На кого ли ръка не подадох
и кой не поплака на моето рамо...
Нали бях жива и цяла, и чувствена,
когато всичко край мен бе фалшиво.
Заобиколена от хора толкоз изкуствени,
правех добро. С магия. Красиво.
И щом живях вместо всички,
щом не бях лицемер, ни лъжец, ни предател,
защо лежа си тъй самичка,
само с кръста сега за приятел?
А, да! Навярно защото
това е заложено у всеки човек -
да забравя кой му е сторил доброто
и егоистично да гледа напред.
Нали аз не дишам. Живи сте вие...
Да, бе! Всъщност не сте!
Защото живот без капка магия
как живот да се нарече?
Хората тръгват си. И може би без зов
питат се как съм живял аз, дето вече ме няма.
Как ли? Давайки много любов.
Търсейки нещо подобно в замяна.
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
