На гробището все пристигат хора

и всеки плаче за приятел скъп,

който някога е бил опора,

а сега навява само скръб.

Аз всеки ден съм тук. И тъй спокойна

лежа си в моя дървен, стар ковчег.

И се питам - никой ли не си припомня,

че била съм някога човек?

Нали и аз обичах? И раздадох

душата си на мало и голямо.

На кого ли ръка не подадох

и кой не поплака на моето рамо...

Нали бях жива и цяла, и чувствена,

когато всичко край мен бе фалшиво.

Заобиколена от хора толкоз изкуствени,

правех добро. С магия. Красиво.

И щом живях вместо всички,

щом не бях лицемер, ни лъжец, ни предател,

защо лежа си тъй самичка,

само с кръста сега за приятел?

А, да! Навярно защото

това е заложено у всеки човек -

да забравя кой му е сторил доброто

и егоистично да гледа напред.

Нали аз не дишам. Живи сте вие...

Да, бе! Всъщност не сте!

Защото живот без капка магия

как живот да се нарече?

Хората тръгват си. И може би без зов

питат се как съм живял аз, дето вече ме няма.

Как ли? Давайки много любов.

Търсейки нещо подобно в замяна.