Къде си ти?

Къде пак се скри?

Защо не мога да те открия,

каква е твоята тайна магия?

Къде е вратата към твоето сърце,

дали е там където на всяко момче?

А тогава защо вратата не намирам,

неизвестността отдавна презирам.

Сенки, тъмни ъгли и вечния мрак,

да намеря следите ти не зная как!

Виждам те пред мен, за малко си тук,

а сякаш да те достигна не искаш на пук.

Интересно ли ти е да си играеш с мен?

Вече не разбирам дали е нощ или ден!

Очите ме болят от вечното взиране

и сякаш играта няма бутон за спиране.

Викаш ме да дойда и отново се криеш,

от търпението ми не спираш да пиеш.

И толкова време се лутам тук и там

и, че искаш да те намеря и сграбча знам!

Стъпки, гласове и нахални смехове

оттекват далеч и душата ми те зове.

Изведнъж спрях и изтропах с крак,

писна ми да те гоня из този мрак.

Седнах и сълза от ярост се отрони,

на лъвицата й писна плячката да гони.           

Тогава мракът изчезна за секунда само

и изгря слънцето тъй голямо.

А той пък от някъде се появи

и с поглед виновен дойде да се извини.

А тя го погледна и му каза да затвори очи

и до десет бавничко да преброи.

Започна той да брои затворил очи,

а тя го целуна и продължи да мълчи.

... девет, десет погледна той най-накрая

нямаше я! Как само успя да го омая.

Пак дойдоха сенките безброй,

сега трябваше да я търси той!

Да види как боли от тези игри

и ти някога си ги играл, нали... ?