Раздират ме нощем спомени жалки,
за тях аз съм в плен...
и пронизват ме като въглени страшни,
тъй силно - до основи парят в мен.
Раздират ме нощем спомени жалки,
пронизват ме с длан,
с отровни стрели, тъй силно парят ме,
но се лутам в спомени.

И крещя, за помощ те моля,
 но ти си още в спомена -
да те убия, да те отровя се моля,
но няма смърт за безсмъртния.

И откриваш ме с твоите сенки,
 с топлите ти очи -
оставам отново сама и раздират ме
старите, поредните въпроси:
Къде си? Сам ли си? С кого си?
Оставям болки и минало,
мъча се да не се взирам там,
но то е невъзможно,
стоиш и дебнеш от облака разпилян.

И синя сянка обладава пак нощта,
с истини се боря, а всъщност са лъжа,
и пронизват ме пак мисли отровни
като купчина стрели...
и в мен остават като нокти впити
твоите пламенни, догарящи очи.

 И стих, въздишка, полъх, дим -
догарят пак до края на нощта,
отново търся изпепеляващата ти целувка,
нежната ти, галеща ръка.

И взирам поглед в мрака пуст
с надежда, че пак ще те открия,
но заспивам силна, женствена и склонна,
да забравя за нашето минало.

И сутрин ме галиш с лъчи
 с надежда, че отново ще те помня,
 да, но някак си - уви -
аз не искам да съм твоя.

И търсеща спокойствие за миг,
аз ще се прокрадвам отново в съня,
за да усещам твоя допир, да долавям твоя лик,
когато се науча да живея в спомена.