Измислици
Правих си отново фалшиви илюзии,
че имаше някога и има някой до мен...
Дори вярвах на своите глупости
да не съм сама в света ми студен.
Сега се усмихвам отново на себе си,
на своята истински глупава страна.
Дори си позволих да стопя стените си
и да ги захвърля някъде във вечността.
Чувствам се смешно и жалко сега,
колко наивна всъщност съм била
да вярвам в една пълна презумпция,
че имало любов дори във вечността.
В главата ми чувам всичките измислици,
които си измислих съвсем разумно сама
да виждам изобщо някакво по-светло бъдеще,
различно от досегашната ми непроменлива самота.
И чудя се колко смешно изглежда в очите на другите,
тези, които определят уж някаква там измислена светлина.
Виждам всъщност колко съм жалка в огледалото,
което наричам своя собствено изградена съдба.
Усещам, че се затварям в своята лудница,
в която трябваше да си стоя и да не излизам досега.
И все пак знаех какво ме очаква – безкрайна война,
която отново загубих, както винаги губя своята борба.
Знаех, че не трябва да си правя фалшиви илюзии,
отново сбърках и ще си търпя последиците от това.
И ще вярвам все още несъзнателно сляпо на своите глупости, докато не получа поредния жесток шамар на „моята съдба”
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Виктория Минева Todos los derechos reservados
