Измислици
Правих си отново фалшиви илюзии,
че имаше някога и има някой до мен...
Дори вярвах на своите глупости
да не съм сама в света ми студен.
Сега се усмихвам отново на себе си,
на своята истински глупава страна.
Дори си позволих да стопя стените си
и да ги захвърля някъде във вечността.
Чувствам се смешно и жалко сега,
колко наивна всъщност съм била
да вярвам в една пълна презумпция,
че имало любов дори във вечността.
В главата ми чувам всичките измислици,
които си измислих съвсем разумно сама
да виждам изобщо някакво по-светло бъдеще,
различно от досегашната ми непроменлива самота.
И чудя се колко смешно изглежда в очите на другите,
тези, които определят уж някаква там измислена светлина.
Виждам всъщност колко съм жалка в огледалото,
което наричам своя собствено изградена съдба.
Усещам, че се затварям в своята лудница,
в която трябваше да си стоя и да не излизам досега.
И все пак знаех какво ме очаква – безкрайна война,
която отново загубих, както винаги губя своята борба.
Знаех, че не трябва да си правя фалшиви илюзии,
отново сбърках и ще си търпя последиците от това.
И ще вярвам все още несъзнателно сляпо на своите глупости, докато не получа поредния жесток шамар на „моята съдба”
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Виктория Минева Всички права запазени
