ИЗПРАЩАНЕ НА ЕСЕННИЯ ПРИПЕК

... листопадът тихо си окапа, вехнат – голи, старите липи,

котаракът кротко ближе лапа, търка си очите – пак ще спи,

в двора две прегърбени смокини свеждат се над припека златист,

вятърът подкара Бокерини, сетне метна Шуман, Григ и Лист,

мравката с трошица-две нахраних, сипах на клошарина мерло –

щом е доброта, превързва рани – и човек забравя всяко зло,

тъй денят си мина – и замина, накъде? – не чух и не видях,

и Луната ръсна златна крина за харман – от своя лунен прах,

зейна мракът черната си бездна – и поисках в есенния хлад

с припечето нейде да изчезна – татък, в някой по-човечен свят.