ЖЕНАТА, КОЯТО СЪБУЖДА УГАСНАЛИТЕ ВУЛКАНИ

Ела – несвястна те ща! –

тиха, бясна – роса и стихия в степта,

да ти пия тревите – да си диви пелини

на моите жадни уста –

къбовидните мълнии в мен да търкаляш на бъчви,

да те пълня с авлиги –

да се спущам по твоите тръгнали хълмове,

моя сетна Жена! –

мое лумнало огънче в снопче есенни съчки,

изпламти ме на дъх,

изнеси ме на своите перести облаци –

от щастливия връх

търкулни ме – кълбенце разплетени обичи,

разнеси ме на вик в бекасините литнали – сребърни,

подир сетния миг ще съм просто мъжът,

пял за теб дълги песни по звездните хребети,

още миг да съм твой –

ликуваща в шемет Жена! –

безгранична, разпасана армия от летящи скумрии,

армада светулки над океаните,

цунами вълна,

Жена,

пред която мъжете отказват ракиите,

ща те! – бяс ненадеен –

тротили от нежност пред взрив –

да хвърча из безкрая

от твоите звездни сукмани.

Ако все пак докопам вратите на Рая –

и мина ги – жив,

ще Му кажа: – Господи, озапти тази Жена! –

тя е Жената, която събужда

угасналите вулкани.