Разкошно е да се усещаш силен

и да бъдеш от околните признат.

Да можеш да налагаш своята воля

и да не подлагаш врат,

когато нещо страшно появи се

и иска да се подчиниш

и ръка да му целуваш,

и да го признаеш за свой фетиш.

И точно тогава да намериш силата,

за да го отхвърлиш настрана

и околните да ококориш,

виждайки, че намират в теб това,

за което винаги са си мечтали

– да бъдат истински мъже,

в които всичките са влюбени

и нямат нужда от протеже,

за да си довършат работата,

за да изскочат с гърди напред

пред обикновения гражданин,

пред обикновения човек.

Да, наистина усещането е разкошно.

Да, прекрасно е това.

Но изведнъж се сепваш и се сещаш,

че няма сила на света,

която от таз посредственост,

каквато представляваш ти,

да направи нещо по-съществено,

нещо, достойно за мечти.

Нещо, по което другите да хълцат.

Нещо, от което могат да се впечатлят

и да ти завидят тайничко,

и да ти говорят зад гърба.

Защото много пъти си се пробвал

в напразни опити за полети

над света да хвръкнеш и да се издигнеш

и в реалност да превърнеш мечтите си.

И винаги си падал на земята

с разнебитени крила,

поради скоростта на вятъра,

поради негодността ти за това.

Така че единствено остава ти

да си мечтаеш в розова мъгла,

полузаспал със спомена

за стара слава и с нега

за това, какво би станало,

ако някак други сме били,

ако светът се бе обърнал

надолу с главата, може би.

Ех, как хубаво е да си мечтаеш!

                 Стефан Цеков