В клетка съм, не мога да изляза
и никъде не виждам моя ключ.
Около мен лица изгряват и залязват;
дни, съдби.И всеки ми е чужд.
Всичко ми е празно, а далече
като мираж, чертан от жажда,
е спасението. Стигнал ли е някой вече?
Или стотици в клетки тъжно гледат го?
То сякаш въобще не съществува,
илюзия въздушна на затворници.
Струва ми се че сме най-свободни
когато сме затворени във гробници.