Живот

Това е приказка една...
С безкраен край и неизвестно начало.
Приказка за моята и твоята съдба...
И как са те от цялото цяло.

Живял там, някъде отвъд земята
един човек, роден от писъка познат,
родил любов, растяща зад ребрата
и бил заради нея прокълнат.

Изправен сам пред хиляди беди,
отрекъл се от първия си дъх рожден.
Открил, че душата може да боли
и търсил сам лекарство всеки ден.

Но рецепта, както сам разбрал,
всеки може да предпише,
но сред всички неговата не видял
и чакал я да дойде свише.

Но Бог мълчал или пък той не чувал?
Молитвата без отговор оставала.
Всеки ден с душата си пирувал
и на другия тя оздравявала.

Тогаз разбрал, че не е сам,
прозирали предишните въпроси.
Открил, че Той е там,
че винаги в сърцето си го носи.

И все пак болката не спирала -
всеки ден с живота той се борел.
Надеждата неродена умирала,
за смисъла със себе си спорел.

За живот, с убийства изпълнен -
на човек, на морал, на себе си...
Сред студа на другите, зъзнел,
решавайки безсмислени ребуси.

Как може майка да остави
дете, живяло в нейната утроба.
Да махне със ръка и да забрави?
Да построи живота си наново?

Как пиян шофьор прегазва
жена, прибираща се вкъщи?
И после никой не наказват,
и остават си отново същите?

Как дете убива други две
или пък срязва своите вени?
Един пари, мечти, души краде,
а друг по сметка пък се жени.

Един разбива чужди сърца,
други телата си продават.
Вече нямаме свои лица,
оковите на никой не прощават.

И сме близки, но далечни,
градим край себе си стени.
Тъпчем ценностите вечни
и не раждаме мечти.

И питал се защо е тук? 
Как да се опази той? Не знам...
В тълпата всички сме един до друг, 
но всеки пак е сам.

И тъй живота си минавал,
докато търсел неговия смисъл.
И хиляди въпроси пак задавал,
болката на другите приписвал.

Косите му поръсили се с бяло...
Плъзнали бръчки по чертите.
И ето го, завит под тежко одеало,
връща си назад той дните.
(Но днес е друго! Днес той знае!)

Спомените идват един по един:
Навън. Сред хора. Вижда нея...
Сред многото цигарен дим
проправя път, за да онемее.

Тя е там, невиждано красива.
Усеща сладост във сърцето.
Жена, която сякаш не е жива,
с лице, от ангелите снето.

Пролет. Тя се гледа в огледало.
Днес е нова, днес е друга.
Облечена е в снежнобяло.
Тя е вече негова съпруга.

Като на лента спомена минава.
През сълзи той вижда онзи ден,
който никога няма да забрави
и вестта за сина му нероден.

Месеци по-късно в ръцете си
държи своето първо дете.
Чувства отвътре със сърцето си
как щастието усмивка плете.

То расте, прохожда, говори,
играе с двете си по-малки сестри.
Нима сега някой може да спори,
че има надежди, осъществими мечти?

Смисъла на живота е самия живот!
Да, има болка, но и щастие има.
Домът е подслон, а не просто имот
и пролет идва след всяка зима...

Замлъкнаха птиците и онемяха,
вятърът в клоните спираше.
Дърветата застинаха и остаряха,
защото една душа умираше...


Прочитайки сега всичко това,
кажи ми, читателю, ти
какво разбра от тези слова
и кой в приказката моя откри?!