Трябва ли да стоя до късно?

Да лежа,

да слушам инди

и да се обвинявам?

Да си припомням всяка моя грешка

и да карам стреличките на болката отново да ме атакуват?

Пазиш ли пликчетата?

Пликчетата разкаяние, които 

винаги получаваше,

въпреки че никога 

не си приемала нещата толкова навътре...

като мен.

Прощавахме си и продължавахме

да се радваме на малките ни, 

на вид незначителни моменти, 

изграждащи голямото приятелство.

Смеехме се и надувахме невидим балон. 

Нашият балон, 

пълен с усмихнат въздух. 

За съжаление децата надуват несполучливо балони.

Обикновено ги пукват 

или ги правят твърде малки. 

Е, ние случайно попаднахме

на плътен, по-голям балон. 

3 години. 36 месеца умножени по усмихнат въздух. 

От време на време издишване...

И пак отекващ свеж смях.

Един момент...

Беше неизказано,

но го виждахме. 

Едната наблюдаваше другата. 

Взаимопомощ.

Резултат - завързан балон. 

Ти го пускаш.

В дясната си ръка държа балон. 

Не обикновен, а пълен с усмихнат въздух. 

Може би е твърде голям за нас. 

Та ние сме още деца,

какво разбираме от плътни балони?       

Дали и моята ръка да го пусне?

Очакване...