КАРТИНА
Очите ми пресипнаха за теб,
часовникът с отрова се нагълта.
Стаята - обширна гола степ,
диша с мене, но изглежда мъртва.
По стъклата капе тишина
и стените се целуват във ъглите.
Лампата от мъка изгоря,
никой за смъртта й не попита.
Вратата не скрибуца от печал,
останала да зее - празна яма,
на гвоздея виси жалейка - твоят шал.
Портретът ти отдавна там го няма.
Нахлува студ, аз целият горя,
пожарът ми изтиква студовете,
а в стаята ухае на жена -
от вазата с любимото ти цвете…
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Валентин Йорданов Todos los derechos reservados
