Клада

Сърцето свито е на топка.

В гърдите - страшна и зловеща болка.

Главата - заровена в две мънички ръце.

Сълзи отронват се и падат - като малко, лекичко перце...

Изправяш се и искаш да потеглиш -

нов път в живота да намериш,

ала нещо дърпа те назад...

Не можеш всичко да оставиш,

мъката на близките си да забравиш!

А колко мъка имат моите другари...

А колко мъка има моят брат...

А аз имам - имам всичко,

но как да му се насладя...?

Не, щастие не е това -

щом с близките не мога да го споделя....

Сърцето ми разкъсва се по малко...

А никой нищичко не знае...

И макар и да е жалко -

за мен е по-добре така!

Питам се дали е честно,

че всичко в живота си постигам лесно...

А онези истински добрите хора -

страдат, плачат и се борят...

Колко мъничко е моето сърце

и колко мъка би могло да понесе?

Ще издържа ли, Господи, кажи?

В този свят изпълнен с лъжи...

Лъжи, които аз сама създавам...

Лъжи, с които на близките не позволявам

да разберат какво се крие

в сърцето и душата -

на онова мъничко момиче,

което се старае все да се усмихва...

Момичето, което може би успява

хората да убеждава,

че е винаги щастлива....

Ала, мамка му, не е така!

Тя всяка болка преживява -

взима я с двете си ръце

и на нейното сърце поставя...

Сякаш иска да отнеме

мъката на своите любими същества...

А дали успява...?

Или убива себе си така...?

Жива е, ала умира...

след всяка проронена сълза

на нейните любими същества...

Жива е изправена на клада...

Клада от хорска мъка и тъга...

А тя по-страшна е от огъня!

По-страшна е от всичко страшно на света...!

Боли ме, а не мога нищо да направя -

освен да протегна своята ръка

и да кажа "Ще се справиш!"...

И неискрено да се усмихна след това....

Искам с гума да изтрия всичко и наново

по моя начин да го сътворя...

Свят, изпълнен с усмивки

на милите ми, скъпи същества!

Искам, а не мога....

Мамка му - боли ме....

Мамка му - живот не е това...!