Сърцето свито е на топка.
В гърдите - страшна и зловеща болка.
Главата - заровена в две мънички ръце.
Сълзи отронват се и падат - като малко, лекичко перце...
Изправяш се и искаш да потеглиш -
нов път в живота да намериш,
ала нещо дърпа те назад...
Не можеш всичко да оставиш,
мъката на близките си да забравиш!
А колко мъка имат моите другари...
А колко мъка има моят брат...
А аз имам - имам всичко,
но как да му се насладя...?
Не, щастие не е това -
щом с близките не мога да го споделя....
Сърцето ми разкъсва се по малко...
А никой нищичко не знае...
И макар и да е жалко -
за мен е по-добре така!
Питам се дали е честно,
че всичко в живота си постигам лесно...
А онези истински добрите хора -
страдат, плачат и се борят...
Колко мъничко е моето сърце
и колко мъка би могло да понесе?
Ще издържа ли, Господи, кажи?
В този свят изпълнен с лъжи...
Лъжи, които аз сама създавам...
Лъжи, с които на близките не позволявам
да разберат какво се крие
в сърцето и душата -
на онова мъничко момиче,
което се старае все да се усмихва...
Момичето, което може би успява
хората да убеждава,
че е винаги щастлива....
Ала, мамка му, не е така!
Тя всяка болка преживява -
взима я с двете си ръце
и на нейното сърце поставя...
Сякаш иска да отнеме
мъката на своите любими същества...
А дали успява...?
Или убива себе си така...?
Жива е, ала умира...
след всяка проронена сълза
на нейните любими същества...
Жива е изправена на клада...
Клада от хорска мъка и тъга...
А тя по-страшна е от огъня!
По-страшна е от всичко страшно на света...!
Боли ме, а не мога нищо да направя -
освен да протегна своята ръка
и да кажа "Ще се справиш!"...
И неискрено да се усмихна след това....
Искам с гума да изтрия всичко и наново
по моя начин да го сътворя...
Свят, изпълнен с усмивки
на милите ми, скъпи същества!
Искам, а не мога....
Мамка му - боли ме....
Мамка му - живот не е това...!
© Ирина Всички права запазени