Когато светът отеснее
Отесня ми светът от сезоните есенни,
от зародиши, в тъмно до въглен ожарени,
от шумá на тълпите, тревожните вестници,
от лъжите, превърнати в истини алени,
от каляване в твърдост, мечти непожалени,
от неискани в светлото скръбни известия,
от ръцете, докоснали гробищна пръст
и от мъдрост, прегазена с тежест на валяци,
от високостоящите хора без ръст.
Като длан и контур, очертаван със сиво
отесня ми светът и до точка смали се,
наваля го дъждът тъй студен и проливен
в тиишината, постелила нощните мисли.
Овдовя, оголя, като зима и липса.
Изградих си стена, изградих си обвивка
под която видях го логично, без страсти,
как се сви безразличен, с ехидна усмивка,
отеснял, подивял… аз – отдавна пораснала.
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Ани Монева Todos los derechos reservados
