Декември полека се свлече.
Снегът ни удари. Сега.
Дебелата дреха облече,
нашарена с бяло жена.
Снежинките капят и питат.
Децата ги гонят с ръка.
Играят! Усмихват се! Викат!
Небето оглася „Ура!“.
Чорапите меки ухаят.
И дават любов, топлина.
Къде се намирам? Не зная.
Защото ме брули студа.
Бездомен, нахален и мръсен.
Когато поискам храна,
обръщат се хората свъсени,
и гордо повдигат глава.
Момиче изящно и русо,
оставя следи по земя.
А кучето – сляпо и глухо,
покорно очаква смъртта.
Под моста старица продава.
Терлици. Кафяви. От перли.
А гостите вдигали врява.
Искрици. И куп от проблеми
шепти и с ножове пробива
добро от лицата човешки.
А сивата злоба бодлива
умело превръща ни в пешки.
Когато сме тъжни, унили.
И вече не искаме чудо.
Тогава телата ни гнили
ще бъдат ли нечие блюдо?
Понякога ритам и питам.
Светът ли е толкова сив?
Сега към небето излита
отдавна изгубен молѝв.
Детето погледна баща си.
И рече: „Защо е на пътя?“.
Сърцето ми с мъка понася
ножове в гърдите забити.
Земята е мокра и плаче.
Небето ѝ вика: „Недей!“.
Бездомния иска петаче.
А старият каза: „Налей!“.
Налей за душата ми лека!
Ще пия до ранни зори –
че моята тежка пътека
живота суров я сломи.
И тази година отмина.
Тунелът е имал и край.
Пола̀зи студеното вино
гърба на пенливия май.
Отново съм бос. И негоден.
Чертая пътека с дела.
Небето е гост безпардонен.
Отрупана маса с цветя.
Детето, което създадох,
изгуби на смисъла края.
Полета за диви изяви…
Човекът щастливо гуляе.
И тази година отмина.
Избяга зад скъсан баир.
Протягам ръка към комина.
А вън се шири панаир.
И тази година изплаках.
Коремът е свит! И болѝ!
Очите сънливи на мрака
пробиват поле от звезди.
Конфети! Живота е радост!
Букети от скитащи дни –
вълнѝ от загинала младост
забиват стрели във гърди.
Детето ви гледа и страда.
Купете усмивка от него.
Хвърлете голямата сграда
на своето блудкаво его.
Издига се слънцето тихо.
Градът ни прегърна с ръка.
Играят на дама мечтите,
зад всяка човешка врата.
© Димитър Драганов Todos los derechos reservados