КРАЙ МОРЕТО

Жумя. И слънцето блести в очите...

Отеква ехото на морския канон.

Притичват като зайчета вълните,

но вътре във душата ми отекват като стон...

Измъчва ме една вселенска скука,

усещам как ми изсушава мисълта...

А бил съм някога щастлив и тука.

Удави ли се във морето младостта...

Погребах тука, моите илюзии...

Надеждата ми се откъсна от брега...

Сега цъфтят еснафските ми бузи.

И търся безнадеждно, своя свят с тъга...

Аз знам, че всеки има катаклизми...

Тресе ме се във своя собствен земетръс.

Аз не приемам празните им „изми”...

О, на надеждите ни все се слага кръст...

Но светлина във мрака пак се ражда

И като пъпка на живота ни цъфти!

Към този свят Надеждата изглежда.

И във сърцата ни се съживяват пак мечти..

Как чакам този миг при мен да дойде,

да стопли мойте вкочанясали ръце...

А , Боже мой, той ако ли не дойде,

ще спре ли да бълбука моето сърце!?

Сега жумя и в мен горят очите...

И жегата ми изсушава мисълта!..

И като зайчета вървят вълните,

напук на скуката велика и света...