Спомням си, когато видях те в ъгъла на бяла стая,
спомням си, когато кафяви станаха светлите очи.
Заради болката в душата се роди омаят,
роди се чувство в сърчицето синтетично.

Нямаше кой да те вдигне от земята,
не искаше никой да бъде събеседник твой.
Като думичка не раждаше устата,
всеки за теб бе отрицателен герой.

С времето пред теб смениха се хиляди лица,
виждаше всеки ден промяната в живота.
Остаряваха хиляди деца,
никой не сети се да вдигне те от студената земя.

Потъмняваше за туй куклата красива,
потъмняваха и нейните очи.
От бляскава и стройна самодива,
в раздърпана просякиня се мени.

След поколения наред на тъга и единение,
Вдигна я от земята момиченце жалко.
В достоен миг за поклонение,
щастие и двете стигнаха за малко.