Kъс небе
Когато им събориха затворите,
веригите запазиха набожно.
Дори и да не са човеци хората,
животът е занятие възможно,
защото над главите преклонените,
отдавна не проблясват ятагани.
От тинестата кръв се пукат вените,
душа - килия, плъховете храни.
Панически потъващата ладия,
напускат те. Тълпата мерзка сган е.
И уморен и стар се ражда младия,
без бъдеще, в което да остане.
А някъде сред мислите, нестройните,
с дъски от паметта му отковани,
един поет запълваше пробойните,
със стихове, от стадото осмяни.
Единствената сламка беше вярата,
на лудия. За нея да се хване.
И обичта - помитаща покварата
и къс небе спасено в нежни длани.
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Надежда Ангелова Todos los derechos reservados
