Да избягаме ли в друго време, мила?
В някое далечно село, неизвестно.
Ти свенливо нежна гръд пред мен разкрила,
аз отново припознал те за невеста.

Да се любим върху козяк – архаично,
без страстта си от съседите да крием.
Да сме толкова наивно неприлични,
че вълчиците от завист да завият.

Да повдига парата капака меден
на опушения чайник с чай от мента
и през тънките пердета лъч последен
от очите ти да моли комплименти.

Есента в косите ми се вплита вече –
любовта е минзухар в две снежни длани.
Времето пред мене паметник изсече,
за да мога с теб до края да остана.

В мъдра къща със олющена мазилка 
и с дърва за цяла зима под навеса,
ще си сложа старовремската престилка –
незабрава от любов да си омеся.