Кът за ангели

Самота и скръб обвила е в мъгли

къта на изтерзаните души.

Бели сенки по сивите стени пробягват,

чудят се нещастниците: „От какво ли бягат?”

Шарен облак от сълзи и прах

над главите им се стели като мрак,

а щом във дъжд обърнат се мъглите,

ще се пее пак Химна на мъртъвците.

Тиктака пясъчен часовник, отекват като гръм

падащите песъчинки с водопаден стон,

и ръката призрачна щом го обърне

пясъчни реки помитат духовете тъмни.

Четиридесет глави без тяло втренчени с очи безцветни

в животите на хората небесни,

обричат ги на мъки разнообразни,

тъги различни, отразени в огледала еднообразни.

За последен път душите свеждат поглед към земята,

и през прозрачен под те виждат чудесата.

Потъват бавно, като тъжни песни,

измислени от някой души безтелесни.