В онлайн платформи с моливчета в логото изливаме си очите.

Капят, но всъщност нищо не мокрят; няма я хартията вече.

Разбиват се в клавиши с буквички на тях, пишеТЕ(б).

В полета техен, сълзите, обличат се в думи. Ти си близо, аз далече.

Слушалките дето толкова мразя, с белия кабел, ми завиват ушите.

Натискам тея пусти клавиши, а те поддават по милиметър.

Отляво на мене малък магьосник стои, стикер за мрежи.

Вие ли магията в компютърна архитектура да затворите решихте?

Кому нужно е в сряда преди обед да се дави в нощта на неделя?

Треперят едни пръсти, пишат и трият, лицето ти търсят.

Или беше сърцето?

Мълчат и не казват, а с неистови писъци все към клавиши посягат.

Защо го забули и скри тоя мускул в несигурното “ти каза”?

Нали затова е мускул, да бие, да удря, не мож’ го счупи.

Де се е чуло и видяло мускул да счупиш?

Когато “не спирай” ехтеше, ти дори не започна.

Когато за тебе умирах, ти ме гледаше като котка дето саксията от балкона ще бутне.

И двамата знаем, че котките не скачат след летящи цветя.

Сега нощта е тегоба, а слънцето жари.

С тези изгорели рамене, де да се дяна? Мальовица безмилостна беше.

Ръцете си трудно повдигам, а краката не искат да ходят.

Взимам го тоя магьосник дето отляво седи.

Под мустак се усмихва, не знае какво го грози.

Ще го лепна на стената на ЦУМ, да го питат по цял ден:

Де се е чуло и видяло мускул да счупиш?

Тръгвам.