Чак сега разбирам, че във тишината
или пък във тряскането на вратата,
се крие нещо друго, нещо истинско,
дори понякога да изглежда детинско.

Винаги съм искал вратата да тресна,
дори със пълно гърло да кресна,
за да можеш да ме чуеш най-сетне
и лампата, в главата ти, да светне.

Но нали стремя се да опазвам тишината,
да не нарушавам спокойствието на хората,
да не бръмча сутрин рано с бормашината,
че пак ще ми изнасят лекция за умората.

В момента е пълна тишина около мен,
така отминава поредният ми ден,
ден, в който вместо да се радвам,
тишината на другите открадвам.

Да, крада я, само за мен си я пазя,
в нея скривам всичките си мисли,
мислите, които толкоз силно мразя,
тревогите и всичките си смисли.

Мъча се и чувам единствено тишина.
Интересното не присъства в моя живот...
Уплаших се, да не би да съм машина,
да дишам не въздух, а азот, като робот.

Сетих се сега, че и аз имам проблеми,
някои от тях са малки, други големи,
но това ми даде някакво успокоение,
защото все пак съм божие творение.

Това стихотворение не беше целта ми,
то е просто отражение на мисълта ми,
Много искам да бъда малко по-смел,
това е единствената ми, реална цел.

Да не ме е страх нито от самотата,
нито от болката, добре позната,
да мога и тях да скрия в тишината,
да се наклони в моя полза везната.

Поне веднъж и аз щастлив да бъда,
да изтече най-после и моята присъда,
да мога освен във тишината,
да пиша и върху съдбата!