Кажи ми как по своему аз да живея,
щом моят ум е собственият ми палач,
към теб не дава да съм устремена,
и всичко, което съм обичала,
потапя в здрач.
Душата ми, безмълвен композитор,
затворена е сякаш във буркан,
и мъчно гледа всичко, което не обича
да протяга към стъклото
хищна длан.
И кажи ми, честно ли е че светът ми
стопява се между действителност и блян,
и неусетно красотата на деня ми
се изгубва в твоя поглед 
топъл и копнян.
И сега се питам накъде да тръгна,
накъде да търся своя път изгубен,
щом всичко в този свят е забранено
и всеки сладък миг е от следния
погубен.
Но знаеш ли, аз още силно вярвам,
че щастието е в простия живот,
затова ще гледам всичко, което съм обичала,
без страх, през стъкления си
кивот.