Memento

25 ago 2014, 12:34

Poesía » Otra

402 0 5

Memento

Спомних си далечно Време:

пролет, дъхави цветя,

после (Дявол да го вземе!)

грабна всичко Вечността...

Имаше едни прекрасни

в мене влюбени очи

на едно момиче властно

Слънцето да затъмни...

Имаше разкошни нощи

и внезапно бликнал смях,

вятър в клоните залостен

заигравайки се с тях...

Въздуха приятно хладен

и Луна като бакър-

отговор внезапно даден,

но разтърсващо добър

от задъхани свенливо,

нецелувани гърди,

скачащи игриво в ритъм

на подплашени сърни...

В онова Библейско време

можех да си позволя

толкова Любов да взема-

колкото задоволя;

толкова да обещая,

колкото ще издържа...

(А издържах много, зная-

не оставях да дължа!..)

... И добре, че неразумно

съм живял из Младостта,

та сега не ми е трудно

в Договора с Вечността!...

Коста Качев

Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.