Memento
Memento
Спомних си далечно Време:
пролет, дъхави цветя,
после (Дявол да го вземе!)
грабна всичко Вечността...
Имаше едни прекрасни
в мене влюбени очи
на едно момиче властно
Слънцето да затъмни...
Имаше разкошни нощи
и внезапно бликнал смях,
вятър в клоните залостен
заигравайки се с тях...
Въздуха приятно хладен
и Луна като бакър-
отговор внезапно даден,
но разтърсващо добър
от задъхани свенливо,
нецелувани гърди,
скачащи игриво в ритъм
на подплашени сърни...
В онова Библейско време
можех да си позволя
толкова Любов да взема-
колкото задоволя;
толкова да обещая,
колкото ще издържа...
(А издържах много, зная-
не оставях да дължа!..)
... И добре, че неразумно
съм живял из Младостта,
та сега не ми е трудно
в Договора с Вечността!...
Коста Качев
© Коста Качев All rights reserved.
