Няма въздух вонящото тъмно подземие.
Плачат влажните зидове нямо.
По ъглите таи се, и хищно е времето,
мърдат плъхове в мръсната слама.
От високия, малък прозорец, луната
ми оглежда безстрастно веригите.
Бяло було, над моите рани, намята
и чете ме - разтворена книга.
Тази нощ ще ми бъде последната. Зная.
Но, безумна от страх, аз не плача.
Утре кладата ще ме запрати в безкрая,
утре ти ще ми бъдеш палачът. ...