Мили мой
Няма въздух вонящото тъмно подземие.
Плачат влажните зидове нямо.
По ъглите таи се, и хищно е времето,
мърдат плъхове в мръсната слама.
От високия, малък прозорец, луната
ми оглежда безстрастно веригите.
Бяло було, над моите рани, намята
и чете ме - разтворена книга.
Тази нощ ще ми бъде последната. Зная.
Но, безумна от страх, аз не плача.
Утре кладата ще ме запрати в безкрая,
утре ти ще ми бъдеш палачът.
Как те мъчиха само? Душата ми вземаха!
Инквизиторът чупеше кости.
Ти крещя, че съм вещица, с дявола бременна,
и ме сочеше: "Тя е магьосница!"
Аз обичах те толкова много, а ти
и от мен, и от нас се отрече.
Предаде ли те твоят любим, най боли
и се срутваш надолу, посечен.
Ще живееш. А мен ще ме водят на кладата.
Ще беснее тълпата стоглава,
ще ме мери, ще плюе, ще крещи безпощадно:
"Изгорете я! Смърт! Тя е Дяволът!"
После - ясно. Ще лумна, на факел, нагоре,
а плътта ми ще стане на дим.
Ще се пръсна далече, на пепел, в простора -
ще съм вятър, едва доловим.
Мили мой, ти оставаш, поне, да живееш!
Но ще бъдеш ли жив за пред Бога?
Че преди, до прашинката, да ме отвее,
аз износвах те в свойта утроба.
Радост Даскалова
© Радост Даскалова All rights reserved.
