Когато тръгна из полята пусти,

искам тук да спра

да видя колко много хора има,

неразбрани някак си от мен сега.

Когато тръгна из полята пусти,

 искам спомените ми да идват.

Най-хубавите спомени от нещото, наречено "живот".

Живот на радост, щастие, веселие.

Живот на болка, мъка, пустота.

Тез спомени да идват,

сякаш да ме хванат за ръка.

Да бродим заедно из пустите поля,

да бродим неуморни.

Да плачем, да се радваме и да гуляем.

"Живот"- какво понятие това е само.

Пусто е и няма никой тук,

а аз съм чакаща, объркана и замечтана,

сякаш не аз, а някой друг съм,

изпълнена с надеждата на хиляди човеци,

надежда, че животът продължава

и не това, което става всеки ден и всеки миг е реалността,

а нещо друго за мен  е тя.

Реалност - моята Вселена,

семейството ми - съпруг и три деца.

Господи, колко много обичам ги аз сега.

Тази обич дава ми надежда,

че не всичко свършва ей така,

че въпреки омразата и завистта,

аз съм силна, благодарение на съпруга ми и моите деца.