Съзнанието ми намита нежелани мисли надве-натри,
на купчинки насред белите поля на моя свят,
и те се жълтенеят бледи като пясък,
и допускат малко цвят в стерилно белия пейзаж.

И продължава мисълта ми да събира
купчинки пясък, купчинки нежни, непроляти мисли и мечти...
И вятър ги развява и довява ги до мен обратно -
мъртви чувства, непоносими страхове...
нежелани спомени – преследват ме и те...

Гоня ги с последни сили – бягам вътре в себе си
далеч от тази болест.
Заключвам с тежък ключ вратите на стая без прозорци и врати,
свивам се в ъгъла на място без ъгли...

Очи затварям и сърцето ми забавя постепенно своя ритъм,
мислите започват да се губят в бяла пелена,
изсипват се подобно пясък – задържат се за миг едва.

Забравям – вече в стерилно бяло...

Всичко изчезва и идва Съня!

(23.08.10)