Стоя навън и вглеждам се във мрака.
Чашата със вино прави ми компания.
Изгревът сякаш от години чакам,
да сложи край на всичките страдания.
Хей, тишина, съперничке моя!
Дай да вдигнем тост, че никой не спечели.
Влязохме без смисъл в боя,
кой каквото търсеше, не успя да намери.
Всеки стон на твоята въздишка ме убива,
ала има ли значение... спокойно си спи.
Сивотата последната глътка отпива
и крие неизплаканите си сълзи.
Звездите пак изнасят тъжна серенада,
а треперещата ми ръка чашата изпуска.
Разделят се устните със свойта наслада
и една сълза скривалището си напуска...
Камбанен звън, обречена вечност на мрак.
Изгубен блясък, празни надежди и прочие...
Поредната гарваново черна нощ, зората чакам пак,
а душата тъне във едно безкрайно многоточие...