Ти питаш ме защо съм спрял да пиша, защо седя пред листа снежнобял,
молив ли нямам та да го изпиша, мастило нямам ли във моя химикал?
нима си нямам своя примадона, една девойка за която ме боли,
чиято снимка да седи като икона и мойта секция отново да краси?
Ти питаш ме и отговора чакаш, любопитно пак разтворила очи,
а аз не знам какво да отговоря, не е ли по-добре сега да помълчим?
Че отговора още не измислил, за твойто идване тъй неподготвен бях,
сега те гледам със обърканите мисли, а за този миг така копнях...
Добре де, хайде ще ти отговоря, не стой в очакване напрегната така,
аз имам не една, а две жени до мене, но там я няма твоята ръка,
аз имам твои минали въздишки и влажни погледи, запазени във мен,
и колкото и смешно да ти стане, аз пазя ги, за да не съм сломен.
За да общувам с хората нормално, на работа с колегите си да се смея,
да се залъгвам, че живея идеално, но те ме питат, питат пак за Нея....
е, как кажи, живее се спокойно, та аз през ден над снимката ти плача,
но стига толкова, ти вече тръгвай, тръгвай си, та другият напразно да не чака.
© Васил Todos los derechos reservados