Мрак ще ме докосва в празнотата,
мрак ще обвива мен,
мрак ще разгони синевата,
ще прокуди онзи топъл ден.

Ръцете ти ще са далечни,
без порив, без огън дори,
думите ти ще са вечни:
"За мен, скъпа, просто забрави!"

В мрака ръцете ще протягам,
в мрак образът ти ще бледнее,
в мрак устните ти ще докосвам,
в мрак сърцето ми ще тлее.

Ще чакам онзи вопъл
да ме докосне пак,
ще чакам дъждът топъл
да върне дните назад.

Но вече ще е късно,
решението ти пред мен ще стои,
ще докосвам устни подир устни,
една сълза безмълвна ще кърви.

Болката ще е непоносима,
ще плаче и мракът с мен,
ще бъда не просто любима,
а монотонен сив ден.

Ще минаваш покрай мен затворен,
ще обръщаш глава настрани,
между нас кръгозор разтворен,
ще спира и твоите сълзи.

И нейде някъде в празнотата,
в мрачния посивял град,
ще намериш дъх от синевата,
ще чуеш малък тих глас.

Някой отново ще повика,
ще се обърнеш и там ще е тя,
коя е никой не ще попита,
ще е част от мрака, просто синева.

Ще се превърне в мечта прекрасна,
ще те обиколи,
ще бъдеш по нея прехласнат 
и ще забравиш мигом тези сълзи.

Ще избършеш морно чело,
ще оставиш и сърцето на земя,
ще се обърнеш и ще кажеш смело:
"За мен си минало, сбогом, самота..."