Мечтай,
докато има време за мечти!
Живей с усмивка,
докато лицето не потъне в поройните сълзи.
Свят един, хора различни,
вярвай, докато в сърцето ти не се промъкнат каменни лъжи.
Живеем толкова неразумно,
нараняваме всеки без никаква жал.
Величаем се, в небесата летим,
стремейки се в себе си да скрием тази злоба и тази кал.
Мечтаем толкова фалшиво,
усмихваме се толкова иронично.
Редовно мислим, но толкова нетипично,
умираме сами безсилни, а не героично.
На кого даваме власт,
на кого слугуваме в този живот?
Погубихме дори вътрешния си глас,
хора много, ала няма мир, няма любов, няма народ.
Насила вече се смеем,
слънце има, ала в нас е тъмно, не греем.
В песните си за бездомните ни надежди пеем,
умираме и черна кръв леем.
Сбогуваме се, ала с кого,
живеем без чувства и без утеха.
Отблъскваме рамо, подадено за опора,
тръгваме сами по незнайната пътека.
Силни пред хора,
но слаби сме в самите нас.
Добрината, добрината крещи,
ала кой ще чуе нейния глас?
Сълзи, сълзи и пак сълзи,
без хора животът не спира, животът и без тях си върви.
В този музей от бездомните ни мечти
угасват дори и последните ни светлини.
Милан Милев
16.01.2012
© Милан Милев Todos los derechos reservados