Мъжете, които обичах, вече ги няма.
Духовете им обитават само стари сезони.
Животът без тях е епиграма,
от която смехът като мазилка се рони.
Любовите ми са нереални.
Защо рани разбуждам с тия ретро-любови?!
Под оперението им сакрално
те са замръзнали върху клон сови.
Няма тръпнещи срещи, няма раздели,
сладост няма от любовни интриги.
Черни дупки са слънцата в нощите - невидели,
любовите ми дарени от Бога-ювиги
Бяха хляб и вино за свята трапеза.
Без тях навеки съм гладна и жадна.
Духът ми е просяк окъсан с протеза,
а всяка година е мълния върху му паднала.
Мъжете,които обичах ги няма.
Но аз ги виждам като с бинокъл
във сънищата си – антични гръцки драми,
сякаш родени от перото на Софокъл.
Мъжете, които обичах, си заминаха .
Далечна и непозната е земята под мене.
Даже летата осланени премръзнаха,
а аз съм окаяница във среднощно бдене.
Толкова съм объркана и на себе си чужда!
Не зная вече дори как да живея!
Кошмар ме приспива, кошмар ме събужда.
Съд нямам, в който болката да излея...
© Диана Кънева Todos los derechos reservados