Мъжете...

Мъжете, които обичах, вече ги няма.

 Духовете им обитават само  стари сезони.

 Животът без тях  е  епиграма,

от която смехът  като мазилка се рони.

Любовите ми   са нереални.

Защо  рани разбуждам с  тия ретро-любови?!

Под  оперението  им  сакрално

те са  замръзнали върху клон  сови.

Няма тръпнещи  срещи, няма раздели,

 сладост няма от любовни  интриги.

Черни дупки са слънцата в  нощите - невидели,

 любовите  ми дарени от  Бога-ювиги

Бяха  хляб и вино за свята трапеза.

Без тях навеки  съм гладна и жадна.

 Духът ми е просяк окъсан с протеза,

а всяка година е  мълния върху му паднала.

Мъжете,които обичах ги няма.

Но  аз ги виждам  като с  бинокъл

във сънищата си – антични  гръцки драми,

сякаш родени от перото на Софокъл.

Мъжете, които обичах, си заминаха .

 Далечна и непозната е земята под мене.

Даже летата осланени премръзнаха,

а аз съм окаяница във среднощно  бдене.

Толкова съм объркана и  на себе си чужда!

Не зная вече дори как да живея!

 Кошмар ме приспива, кошмар ме събужда.

Съд нямам, в който болката  да излея...