На Даяна

Вдъхновението си аз простичко получих,

седейки в стола син и изпочупен,

замисилх се - дали от живота досега

аз нещичко научих.

И сетих се за всички малки хора,

които в живота ти се бъркат,

досаждат без умора -

главата ти разбъркват.

Наред със тях аз срещнах

и хора достойни, добри,

на тях с готовност прошепнах

моите болки и мечти.

Сред всички там седеше

един нешлифован диамант -

с усмивката си тя красеше

и с погледа си неразбран.

С различните си странности ме запозна,

понякога ми беше трудно,

но внезапно осъзнах,

че в приятелството трябва да се мъчиш по-усърдно.

За кратки три години

обиколихме ний света,

минахме през планини и пустини,

за да докажем любовта.

Ще оплюят някои тези думи -

за каква любов тук иде реч?

Но не знаят те, че по приятелските друми

любовта ще властва веч.

И сякаш ти дете отглеждаш,

трепериш всеки час,

тъгата му усещаш,

говориш тихичко на глас.

Стена от щастие и от неволи

редиме ние две.

Понякога случват се и скандали,

но с лекота ги подминаваме.

Разбирам аз,

във нея щом погледна,

че истината най-добра е тя за нас

и смисъл няма от играта ежедневна.

Приятелството ни

величествено тя направи -

с тежки усилия

грешките ми позабрави.

Всички мои настроения търпи,

в трудния момент до мен стои.

Рядко се стига до кавги,

а студенината спря да ни дели.

С тези стихове

аз дълбоко се прекланям.

Пред нейното величество

без думички оставам.

И така, животът ни ще продължава

в усмивки и сълзи,

с пола или със пижама

моя приятелка ще се нарича тя - Даяна.