Навремето, когато аз бях малък,
на майка ми за пèша се държах...
И тя отделяше от своя собствен залък;
и страховете ми изгонваше без страх!

За къра ни тя готвеше храна, в дисаги.
И аз в полето с възрастните бях...
Но като малък не съм бил с облаги.
И аз  до нивата със другите вървях...

А там аз трябваше добитъка  да пазя.
Така и аз изкарвах своя хляб.
О, щръклиците им най-много мразех!
Щом кравите подгонеха, ревях!

Но най ми беше тежко на хармана,
когато на диканята стоях.
Тогава почвахме деня си много рано
и свършвахме, докато не заспях!

А майка ми по пътя бе с вретено,
докато стигнем нивата - преде...
А вечерта, след яденето, уморена,
над стана си тя пак се приведе...

И така за всичко тя се грижи,
преде, тъче и дрехи ни крои,
кажи-речи тя всичко вкъщи движи,
дори и млякота от кравите дои.

А зиме, преди Коледа да мине,
със нови дрешки тя ще ни дари;
 за лятото ще накладе сланина...
Не знаех тя... как не се умори!

И кой от мънички децата ще оправи?!
Тя в този ритъм как ще издържи?!
Със тези думи майка си аз славя.
О, всичко в мен на мама се дължи!
   25.11.2011 г. София