На майка ми
Навремето, когато аз бях малък,
на майка ми за пèша се държах...
И тя отделяше от своя собствен залък;
и страховете ми изгонваше без страх!
За къра ни тя готвеше храна, в дисаги.
И аз в полето с възрастните бях...
Но като малък не съм бил с облаги.
И аз до нивата със другите вървях...
А там аз трябваше добитъка да пазя.
Така и аз изкарвах своя хляб.
О, щръклиците им най-много мразех!
Щом кравите подгонеха, ревях!
Но най ми беше тежко на хармана,
когато на диканята стоях.
Тогава почвахме деня си много рано
и свършвахме, докато не заспях!
А майка ми по пътя бе с вретено,
докато стигнем нивата - преде...
А вечерта, след яденето, уморена,
над стана си тя пак се приведе...
И така за всичко тя се грижи,
преде, тъче и дрехи ни крои,
кажи-речи тя всичко вкъщи движи,
дори и млякота от кравите дои.
А зиме, преди Коледа да мине,
със нови дрешки тя ще ни дари;
за лятото ще накладе сланина...
Не знаех тя... как не се умори!
И кой от мънички децата ще оправи?!
Тя в този ритъм как ще издържи?!
Със тези думи майка си аз славя.
О, всичко в мен на мама се дължи!
25.11.2011 г. София
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Христо Славов Всички права запазени
