Потъваш...
Отново в сянката
на своя стар, меланхоличен свят.
Оплиташ в тъмните си къдри
безброй моменти.
И миглите ти галят
смирено с длани вечерта
през кадифените пердета, 
а погледът ти сякаш я изгаря.
Не плачеш-
ти все си тъй болезнено ефирна, 
само сълзите по лицето ти се стичат
и падат. По кожата ти бледа
безплътното страдание
все още прозира през бледите белези
нанесени от младостта.
По устните лилаво-сини
се стича кръв-навярно
от убити твои стари страхове.
И веч не те боли щом падне мрака...
И потъваш
отново във сянката
на своя стар, меланхоличен свят, 
но тебе веч не те е страх от Нея.
Не сега...