Боли! Сърцето в болка се къса,
но аз знам за моята ориса
на болка и вечна красива самота,
защото има губещи в доживотната игра.

Отново  и отново чувам глухото „Обичам те”,
сърцето ми пак за пореден път се свива
в спазъм, последван от пълна апатия,
родена от ирония, просмукана със самота.

Да имам вяра? Имам я, но в миналото,
че ме чакат по-добри и по-светли времена.
Измами, болка, а после пълно безразличие,
това ме чака, знаех го преди, знам го и сега..

Дали да плача? Наивно би било това
и е без смисъл, нищо няма да променя.
Не искам и не смятам, че заслужавам това –
сълзите ми отдавна са дълбоко пресъхнали...

Излязох, не, разбих своята ледена стена
и сбърках, поредна голяма грешка бе това.
Без чувства най-добре разбираш какво е щастие,
в противен случай усещаш студена самота.

Боли! Виновна съм си – като някоя наивница,
сляпо вярваща в нещо, каквото е любовта,
но нея няма я, тъй както я няма и обичта,
а има просто някакво усещане и болка след това...

Мечти, фантазии, заблуди и илюзии сливат се
в болка, мъка, тъга, сълзи и самота
от допускане, че има чувства, сбъдване и наивността,
 която води до поредна дълбока рана в твоята душа.