Понякога с мен разумът играе

и сякаш съм не аз, а някой друг.

Понякога сърцето ми мечтае 

наопаки, на разума напук.

И често самотата ми прелива

като че никога в живота ми не бил си,

но често съм и толкова щастлива,

че болката в съня ми победил си.

А всеки ден започваме отново - 

довчера сякаш че не сме били

и винаги заспивам със тревога,

че минало са нашите мечти.

И всяко утро почва отначало

и всеки нов ден свети зарад теб - 

ти ласкаво обгръщаш ме изцяло,

но друг път си студен - като от лед,

Наричаш ме ти своя половина,

пристанище си в мене съградил,

но в твойта крехка, вехта бригантина

от мен два спомена си тайно скрил:

За нея и за вашата любов

и твойто обожание към нея 

и още как под лунния покров 

признал си й: "За тебе аз живея!"

И още за цветя и за усмивки,

за мънички, забравени неща - 

на зимата под тежките завивки

как шепнели сте си за любовта. 

Боли ме да го зная, но това е 

и мойто доказателство в любов

и тихичко сърцето ми ридае,

но вярно следвам ясния му зов,

а думите са празни, бездиханни 

и нищичко не значат те,

но аз живея в спомени уханни - 

щастлива бях, когато бях дете . . . 

Понякога си толкова наблизо - 

докосваш ме, подаваш ми ръка.

Понякога пък всичко е тъй сиво,

като че няма дневна светлина . . . 

Борбата ми за теб е безуспешна - 

аз твърде често мисля си така.

Но утрото без тебе да посрещна?

Не мисля, че го мога. Не сама!

Във омагьосан кръг завъртам се отново

и мисля си : "Коя бях вчера аз?"

Душата си претърсвам за опора,

но никоя без теб оставам аз  . . .