Понякога с мен разумът играе
и сякаш съм не аз, а някой друг.
Понякога сърцето ми мечтае
наопаки, на разума напук.
И често самотата ми прелива
като че никога в живота ми не бил си,
но често съм и толкова щастлива,
че болката в съня ми победил си.
А всеки ден започваме отново -
довчера сякаш че не сме били
и винаги заспивам със тревога,
че минало са нашите мечти.
И всяко утро почва отначало
и всеки нов ден свети зарад теб -
ти ласкаво обгръщаш ме изцяло,
но друг път си студен - като от лед,
Наричаш ме ти своя половина,
пристанище си в мене съградил,
но в твойта крехка, вехта бригантина
от мен два спомена си тайно скрил:
За нея и за вашата любов
и твойто обожание към нея
и още как под лунния покров
признал си й: "За тебе аз живея!"
И още за цветя и за усмивки,
за мънички, забравени неща -
на зимата под тежките завивки
как шепнели сте си за любовта.
Боли ме да го зная, но това е
и мойто доказателство в любов
и тихичко сърцето ми ридае,
но вярно следвам ясния му зов,
а думите са празни, бездиханни
и нищичко не значат те,
но аз живея в спомени уханни -
щастлива бях, когато бях дете . . .
Понякога си толкова наблизо -
докосваш ме, подаваш ми ръка.
Понякога пък всичко е тъй сиво,
като че няма дневна светлина . . .
Борбата ми за теб е безуспешна -
аз твърде често мисля си така.
Но утрото без тебе да посрещна?
Не мисля, че го мога. Не сама!
Във омагьосан кръг завъртам се отново
и мисля си : "Коя бях вчера аз?"
Душата си претърсвам за опора,
но никоя без теб оставам аз . . .
© Ася Всички права запазени