Както снегът вали,

така снежно бели капят и нейните сълзи,

очите и цвят на кафе,

днес по-горещи гледат те от кадифе

и усмивка топла те краде,

а сега замръзнала е на нейното лице.

И никой няма вина за тази шега на съдбата,

тя сама построи дом в своето сърце на самотата.

Тъжно се гледат толкова мокрите очи,

а колко ли мъка още в тях не си личи.

Предаденото сърце повече от разбитото боли,

останал без мечти и най-силният човек облича се в страх дори.

Не я вини, грешките изкупуват се сами,

не си мисли - самотата рани не лекува,

сълзите щастие не купуват.

И най-страшната от всичките злини е огледало пътя й да свени,

то не лъже и истината право в очите,

без да я кори, в отражението ще си личи.

Без любов, без приятели, мечти

и най-слънчевия ден превръща се в облачно море с бурните вълни.

Знам, боли да видиш толкова измъчени очи,

също толкова горчи, както просещо дете на улицата за любов да те помоли.

Пари всички можем да дадем,

залъка си на две ще разделим

и глада на другия ще утолим,

но любов как да подарим,

ако не сме се научили да обичаме.

Сърцата ни не са китари,

музиката, която поискаме на тях да засвирим.

Знам, боли от толкова измъчени очи,

видях се в огледало и замръзнах от студа, който ме поби,

за мен беше тази награда на съдбата -

да ме прати на острова на самотата.