Облякло бе любимата си дреха,

гримирана, на токчета дори…

Търсеше в тъмнината утеха,

вече не плачеше, нямаше сили!

Но валеше дъжд пороен, кален…

Сипеше се върху копринената й рокля…

Болеше отвътре сърцето…

А тя усърдно прескачаше калната локва!

Тя искаше чиста да остане,

за срещата с онова момче…

Белег в сърцето му да издълбае,

да потъне в прегръдките му сега…

И чакаше дълго, но сякаш изсъхна,

беше като роза без вода…

Горчилка в себе си преглътна,

остана само тя и бялата тишина…

И прошумя измокрена коприна,

и запя размазаният грим…

Чух най-тъжната песен, пълна с горчилка,

видях актрисата на най-тъжния филм!

А дъждът се сипеше…

Тя вървеше разплакана и сама…

Земята в яма потъваше…

Покрай мене мина най-тъжното момиче на света!