По лисичите стъпки разпознавам и болка и радост.
В железните птици разпознавам пък родния дом.
Все едно съм Гаврош и то без барикада.
Дон Кихот съм без Санчо, без доспехи и кон.
Магистрали минавам, но не режа аз лентите техни.
Непонятната реч като призрак край мене снове.
Парят спомени български - топли и летни.
Въртя и навивам живота подобно въже.
Разпознавам в съня извървяните стари пътеки.
Сутрин будя се сграбчен от суха и сива мъгла.
Съхранявам обаче във себе си само човешкото,
зверовете ръмжащи - опитвам се да удуша. ...