Напук
По лисичите стъпки разпознавам и болка и радост.
В железните птици разпознавам пък родния дом.
Все едно съм Гаврош и то без барикада.
Дон Кихот съм без Санчо, без доспехи и кон.
Магистрали минавам, но не режа аз лентите техни.
Непонятната реч като призрак край мене снове.
Парят спомени български - топли и летни.
Въртя и навивам живота подобно въже.
Разпознавам в съня извървяните стари пътеки.
Сутрин будя се сграбчен от суха и сива мъгла.
Съхранявам обаче във себе си само човешкото,
зверовете ръмжащи - опитвам се да удуша.
Крача сам по пътеките неизвървяни.
Проклинам ония които сега са на власт.
Войната горчива не ще се изкупи с медали.
Не жертвам България. Жертвам си моето Аз.
Стъпка по стъпка везната намира покоя.
Сълзите отдавна са вече отровни стрели.
За тебе, Родино, обаче аз все ще се моля
и гарван ще вие по моите трайни следи.
© Валентин Йорданов All rights reserved.
